Българска връзка

Новият кмет на град Мексико Клаудия Шейнбаум е внучка (по майчина линия) на български евреи – фамилия Пардо Семо. Вуйчо й – Енрике Семо, роден в София, беше министър на културата в правителството на Град Мексико в средата на деветдесетте години. Той е доктор на икономическите науки, изтъкнат мексикански политикономист, получил образованието си в Германия (ГДР).   Клаудия беше член на правителството на Град Мексико през шестгодишния мандат на Андрес Мануел Лопес Обрадор, който на първи декември т.г. ще встъпи в длъжността Президент на Мексико.

ДОКТОР СТОЙЧО ХРИСТОВ ЗАГОРСКИ

Доктор СТОЙЧО ХРИСТОВ ЗАГОРСКИ е роден в СЕВЛИЕВО през 1848 г. Рано остава сирак, отглежда го вуйчо му НЕНЧО ХАНЧЕВ, виден севлиевски търговец. (Да си припомним: Екатерина Димитрова НЕНЧЕВА Ханчева, също севлиевка, първата българска модерна поетеса.) От дете показва изключителен интерес към учението и благодарение на отличните си ученически оценки и силната подкрепа на влашкия управник княз Александър Йон Куза, е приет във Висшето военно-медицинско училище в Букурещ, което завършва в края на 1869 г. По време на следването си  участва активно в живота на българската емиграция във Влашко, където установява  контакти с всички български дейци-радетели за Освобождението ни. В приятелски отношения е с Васил Левски и Христо Ботев. В началото на 1870 година се връща в Севлиево, където е назначен за градски лекар (първият лекар българин в града). Младият тогава Петър Пешев, чийто брат СТЕФАН ПЕШЕВ е много близък с доктора, пише в спомените си за него: “Той внесе оживление между гражданите ни с интелигентността си, с държанието си, с добре наредената си къщичка. Срещаше се с Левски, Ангел Кънчев и други апостоли, които тайно посещаваха Севлиево. Подпомогна уредбата на читалището и театралните представления, в които сам взимаше участие. Той тури началотото на аптека в Севлиево.” Заедно с Пеньо Симеонов Бояджиев, Гочо Драгошинов, братя Спиридонови и други родолюбиво настроени севлиевци през 1970 г. основава читалище “Росица”. Васил Левски се опира на него при изграждането на Севлиевския революционен комитет, чийто пръв председател е доктор Христов, а секретар – Никола Дабев. След неуспеха на Априлското въстание д-р Ст. Христов е отново в Румъния, където продължава активно да работи за българската кауза – сред основателите е на Българското централно благотворително общество. Като военен лекар участва в Сръбско-българската война (1885). Член-основател е на Първото българско лекарско дружество.

 

 

ПЕТЪР ПЕШЕВ 3

През първите 12 години на миналия век Петър Пешев се установява в София, където работи активно за укрепване на Либералната Радославистка партия. След Междусъюзническата война  влиза в състава на новосъздаденото правителство, чийто министър-председател е д-р В. Радославов. Поема ръководството на Министерството на просветата. След двете войни на България се налага да преструктурира образователната си система и да извърши реформи в територии, които до скоро са били в други държави. На прага е била следващата война – Първата световна. Въпреки сложната обстановка Министерството на народното просвещение успява да организира общонационално честване  на 1000-годишнината от смъртта на Климент Охридски. Пак през този период се открива Медицинският факултет на Софийския университет. През следващите особено тежки за страната години на П. Пешев се налага да преживее горчилки и политически остракизъм. Като член на правителството, вкарало България във войната и обявено за виновно за националната катастрофа, той прекарва в затвора от края на 1919 до лятото на 1924 години. Здравословното му състояние се влошава. Именно през този период решава да напише и подреди спомените си, които излизат от печат през 1925 година. Междувременно преживява поредния шок: той е в църквата “Света Неделя” по време на атентата, взел 150 жертви, между които е и неговият приятел и земляк генерал Стефан Нерезов, и по чудо оцелява. През 1929 година излиза преработен и допълнен труда му “Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес. С бележки за живота ми.”                                                                              П.Пешев отделя значително място на въвличането и участието на България в Първата световна война, на задкулисните действия на цар Фердинанд и обкръжаващия го политически елит. Голяма част от твърденията си за едно или друго събитие подкрепя с текстове от други източници – дипломатически, правителствени, журналистически, като специално внимание отделя на чуждестранните печатни издания.     Родният му град почти постоянно присъства в повествованието му, а това позволява на читателят да се доближи максимално реално до живота и бита на севлиевци в един от не много познатите днес периоди от историята му.

 

ПЕТЪК ПЕШЕВ 2

ПЕТЪР ПЕШЕВ се завръща в България през юни 1884 година. На път за Севлиево, се спира в Търново, където през това време започва работа новоизбраното IV Обикновено народно събрание. Среща се с Драган Цанков, Петко Каравелов, Петко Славейков – лидери на Либералната партия, и с д-р В. Радославов, приятелството с когото продължава през следващите десетилетия. От Севлиево, където престоява няколко дни, Петър Пешев потегля за София, за да участва в Общото събрание на Българското книжовно дружество ( преименуване след години в Българска  академия на науките). От тогава той е член на БАН, ангажиментите към която никога не престава да изпълнява.                                                            Новата му среща с Пртко Каравелов, който отново застава начело на правителството, му носи работа в Министерството на правосъдието, чийто титуляр е вече  близкият му приятел д-Р Радославов. Става и сътрудник на правителствения вестник “Търновска конституция”, редактиран от П. Р. Славейков.    През лятото на 1887 година П.Пешев се завръща в Севлиево. През изминалите три години в столицата на България той става свидетел на събитията, които маркират детските години на младата държава: Съединението,  войната срещу агресора Сърбия, детронирането на княз Ал. Батемберг, активни политически сблъсъци, разцепления и преориентации.     В родния си град той се отдава на адвокатска практика. Честите му пътувания из селата на Севлиевска околия му носят широка популярност, а кантората му в центъра на града се превръща в своеобразен клуб на Либералната радославистка  партия. Като водител на опозиционна групировка на първия стамболовистки режим, установен през август 1887 г., П.Пешев е преследван и заплашван от привържениците  на всесилния диктатор.                        След падането на Стамболов от власт, през септември 1894 Петър Пешев  става министър на правосъдието, на койт пост остава само три месеца.  Той отново напуска столицата и се завръща в родния си град, където продължава адвокатската си дейност и пак застава начело на местната организация на либералте радослависти.   Поредното ново правителство, формирано в началото на 1899 година, пак има за министър на правосъдието севлиевецът Петър Пешев, извикан за целта със спешна телеграма на премиера Димитър Греков. И макар и това правителство да не издържа дълго (до края на септември с.г.) , Министерството на правосъдието продължава да се ръководи, и в новия кабинет на Т.Иванчов, от Петър Пешев. Поредната правителствена криза идва месец преди края на 19-тото столетие.

НЯКОЙ ДЕН … (2)

(Продължение).          Светът знае отдавна,  че моторите изхвърлят във въздуха куп вредни за живите организми химични и не само химични вещества. Смята се, че автомобилните двигатели са ЕДИН ОТ ОСНОВНИТЕ ЗАМЪРСИТЕЛИ НА АТМОСФЕРНИЯ ВЪЗДУХ. Когато работят, разбира се. Съществен принос за формирането на мръсната картина са изгарянията въобще, като на първо място се поставя горенето на твърди материали – въглища, дърва. При нас това е ежедневие главно през студения сезон, който често продължава поне пет месеца, т.е. почти половин година. Съществуват ТЕОРИИ И ПРАКТИКИ доказващи възможностите за намаляване на вредите от автомобилните газове. Но тяхното прилагане у нас, конкретно в града Севлиево, би било възможно САМО АКО УПРАВЛЕНИЕТО му  стори необходимото, което задължително трябва да започне със създаване на адекватни условия за рационално движение на моторните превозни средства. И в тази сфера властите през последните петнайсетина години направиха много против въвеждане на такава организация на движението, която би позволила сега, а и в бъдеще, да се търсят и намират пътища за ликвидиране ( или свеждане до минимум) на активното замърсяване на въздуха от работещите мотори. Беше време – неотдавна – когато централната зона на града се прекрояваше с мисълта да се осъвремени. И това се постигна. Но управляващите не показаха и мисъл за по-важното, а именно да се осигурят условия за добра организация на движението в града, та дори и нещо повече: то да може да получава нови и все рационални решения през следващите поне 4-5 десетилетия. Стореното в прекрояването на важната зона на града е практически непоправимо, или – ако трябва да се търси изход от недомислено реализираното – ще са нужни многократно повече средства, които няма от къде да дойдат. За управляващите остава възможността да проявят разум и виждане, чрез рационални корекции да постигнат минимума – максимална флуидност на движението на моторните коли в града. За това ще е нужно властта да се срещне с истинското положение на нещата и – ако може-  да тръгне към корекциите много преди да дойде предизборния период. 

 

НЯКОЙ ДЕН. . .

       НЯКОЙ ДЕН, вероятно след З-4 десетилетия, и севлиевци, както сега живущите в столицата и други  български градове правят, ще отворят очите си за истината. А тя е, че въздухът над града е силно замърсен и създава отлични условия за разни трайни и нетрайни заболявания. Какво тогава (ако това се случи все пак) ще решават градските власти, не може да се предвиди. Демокрацията у нас се развива с такива бързи темпове, които не позволяват да се прогнозира дали силата на властовия юмрук ще укрепне или ще се създадат условия за реално участие на населението в управлението на собствените си дела. Но каквото и да се реши след десетилетията, то ще бъде МНОГО КЪСНО РЕШЕНИЕ. Защото ако София трупа мръсотията си в продължение на почти столетие ( а сега едва ли не се изненадва от “постигнатото”), то Севлиево задръства атмосферния си въздух ударно: в рамките на двайсетина години, в наше време и в наши дни, бяха постигнати “големи успехи” в замърсяването на околната ни среда. Уникални сме в Европа с бълваща отрови фабрика, разположена в средата ( не в центъра! ) на града, изградена с изключително активната роля на управляващите града и общината, които криеха ( заключваха или изгаряха? ) информацията за това какво производство ще имаме сред нас. И вече го имаме! Изключителен е и приносът на местната власт и за изграждане на фабрика за производство на асфалт и битумни продукти в зона за отдих, в територия защитена от Натура 2000. Трябва да се знае, че ангажираните с предварителни проучвания специалисти дадоха своето официално становище, а именно, че мястото на тази фабрика не е там. За изграждане на активните замърсители в града и в околностите му особено важна роля изигра Министерството на околната среда чрез т.н. Районна инспекция (РИОСВ-В.Търново). (Следва продължение.)

ЗА КОТАРАЦИТЕ И МИШКИТЕ

Събраха се  котараците ( и котките ) да умуват дали да се откажат да ядат мишки. Мислилиха дълго – години минаха – и накрая решиха: няма как, ще се ядат мишки.   И приеха закон, позволяващ  да консумират гризачите както и до сега. Но поглъщането на свежата плът вече ще става със закон! Решение, което и Конфуций не би измайсторил, въпреки че светът отдавна го е приел за първомайстор и велик мислител. Впрочем именно Конфуций е фигурата, извършила чудото ДА ЛИКВИДИРА КОРУПЦИЯТА в древното китайско княжество Лу неотдавна – преди почти ДВЕ ХИЛЯДИ И ПЕТСТОТИН години. Ако котараците ни бяха се доближили поне за час-два не до учението на великия китаец ( то е дълбоко, много дълбоко! ), а до добре описаните методи и подходи на дейността му ЗА ЛИКВИДИРАНЕТО НА КОРУПЦИЯТА, може би  – едва ли не . . – щяха да се съгласят, че яденето на мишки би могло да се замени с (например) хапване на сиренце – наше, българско. Но то не е отлежало, значи не е зряло както си му е стандартът и по тази причина не предлага хранителността и качеството, което си мислим, че притежава. И така котараците, без да се интересуват от Конфуций, още по-малко от незрялото наше сирене, гласуваха: ще ядем мишки, докато ги има! А корупцията е друга тема. Тя е за котараци от ранга на Конфуций. А такива няма. И няма да има!

 

 

ДВЕ В ЕДНО

Живеем в две държави. В едната населението събира левчета, за да купи на болниците необходимите апарати за изследвания и диагнози, и да помага на болни деца да получат изцеление. В другата се чудят как, къде и за колко време да се похарчат (усвоят, присвоят, пропилеят) милиарди от същите пари – левове.  Със събиране на левчета се достигат 30 милиона! Без събиране – с власт и умение (разбирай самозабравяне) – сумата е 50 пъти по-голяма! Тази практика се утвърждава и разширява без да среща съпротива, протест даже не се забелязва. И макар двете държави да са на една територия, изгледи за събирането им в една, не се забелязват. А думите, че Съединението прави силата! са само думи. Както и рефренът, че Науката е слънце.

 

Щом сме във война, време е да я водим
За броени седмици властта се опитва да постигне в България онова, което Путин в Русия изгради за години
Евгений Дайнов’s picture
Евгений
Дайнов
|Мнения

„Веднъж – това е случайност“, твърди полковник Дик Марчинко, основател на Тюлен-Група 6 (ония, които очистиха Осама бин Ладен). И продължава: „Втори път – това е съвпадение. Третият път обаче е атака на врага“.

Да видим, как стоят у нас нещата по отношение на „атака на врага“.

Веднъж – внезапно опразнен стол на Анна Цолова. Втори път – внезапно уволнение на Люба Кулезич. Трети път – АЕЦ „Белене“ е впъхнат в стратегията за национална сигурност, според която всеки, който е против древния руски атомен бойлер (както съм аз, например) може да стане обект на държавна репресия.

Имаме три, което значи – налице е атака на врага. Само че очевидно иде реч за нещо по-мащабно, защото има и още.

Четири: властта бърза, на всяка цена и преди Нова година, да подари защитени територии от Пирин на „Юлен“/ПИБ. За целта държавни мъже и жени лъжат, като селяни в кръчма след пазар; и лъжесвидетелстват, все едно не са чували за списъка от смъртни грехове или (по-скоро) смятат себе си за безсмъртни. (по-късно министър Нено Димов обяви, че засега отлага промените – б.р.)

Пет: „третият“ във властта, Пеевски, организира шествие на свои крепостни против Политическа партия „Да, България“, известна с 2.96-те процента, които взе на изборите.

Шест: същият Пеевски издава и разпространява безплатно поредното книжле, в което всички по-видими опоненти на режима на Борисов-Цацаров-Пеевски са „изобличени“ като вражески агенти и врагове на трудовия народ.

Седем: властта удря Иво Прокопиев така, че да стане ясно: неговите издания, не бидейки властови слугинаж, трябва да не съществуват. Пропагандата да стане единствената форма на медиен живот.

Осем: Бойко Рашков, комуто плащаме заплатата, за да ни пази от безразборно подслушване от страна на властта, излиза с доклад за стотици незаконни подслушвания; обяснено му е, от говорители на властта, че в близко бъдеще ще остане без работа.

Девет: властта обяви намерението си да лиши Републиката от бойна авиация. Вместо да купи нормални самолети, праща (срещу едни 80 милиона, на този етап) 30-годишните съветски летящи мебели за ремонт в Русия. В онази Русия, според чиято военна доктрина НАТО – и всичките му членове, вкл. Република България – е врагът.

Десет: властта продължава да преследва, с прокурорски мерки, всички до един реформатори в предишния кабинет на Борисов, както и да поддържа обвинения към всички до един собственици на медии, които още не са покорна прислуга на самата власт.

Единадесет и дванадесет: в близките седмици властта ще активира вече подготвеното от нея извънредно законодателство, с помощта на което всеки – всеки! – може да бъде арестуван и държан в ареста за неопределено време без достъп до адвокат; а новият закон за „борба с корупцията“ легализира безразборното подслушване на гражданството, изобличено от Бойко Рашков.

Ако три пъти – това е атака на врага, то ние вече сме в разгара на голяма, ама много голяма война. Може да не искаме, но – сме. Нападнаха ни и в момента провеждат мощна артилерийска подготовка, съчетана с десанти; следва нахлуване на пехотата и танковете.

Оказахме се във война, в която участват всички родове войски – т.е. всички клонове на властта, както видими, така и задкулисни. Цялата власт е мобилизирана срещу гражданите на Републиката, срещу техните права, свободи и демократични защити от произвол.

Тази война има характера на „блицкриг“ – има за цел тотална победа (т.е. тотално изтриване на дори и спомена за демокрация) в кратки срокове – т.е. преди или към старта на прословутото „Председателство“. Към момента на настаняване на скъпите гости в хотел „Маринела“: Пирин трябва да е подарен; медиите – затапени; гражданите – подслушвани, арестувани и контролирани; предприемачите (т.е. онези, които не са мутри) – с надянати намордници; гражданските организации и демократичните партии – разобличени като врагове на държавата и въдворени, където трябва.

За броени седмици властта се опитва да постигне в България онова, което Путин в Русия изгради за години.

Защо е това бързане? Защо властта ни обяви война – истинска, безжалостна, в която вече има реални жертви – точно сега?

Властта днес – това са хора елементарни, алчни и невежи; техният боен разчет е прозрачен като онези пирински потоци, които подлежат на скорошно унищожение. И той е построен по следната елементарна логика:

Първо, европейците са възпитани и няма да искат да ни развалят кефа от „Председателството“ с неуместни питания относно демокрация и диктатура.

Второ, дори и да се усетят, какво става, та и да се загрижат, европейците нищо няма да направят, защото са еврогейове – меки са им китките. А ние, корпулентните, сме едни такива здрави мъже с големи юмруци.

И, трето, след половин година „Председателство“ ние в България ще сме си укрепили диктатурата под носа на европейските гости, а всички несъгласни ще са „където трябва“; но ще продължаваме да получаваме пари от еврогейовете, които пари ще продължаваме да си крадем.

Демокрациите – и демократите – много мразят войната. Затова винаги в историята гледат да я избегнат, докато в един момент не се окажат нападнати от врага, който е сметнал тяхното миролюбие за страхливост. Демокрацията – и демократите – едва тогава, с крайна неохота, си изоставят делата и се задействат за съпротива на нападналия ги противник. В крайна сметка демокрацията – и демократите – макар замесени във война, без да са я искали, винаги побеждават.

Намираме се в критичната фаза на война, която не сме искали. Нашият противник – властта във всичките й форми – е жесток, подъл и безмилостен, тъй като е приел нашето добро възпитание за страхливост.

Щом сме във война, време е да я водим. За да стигнем, в нейния край, колкото и далеч да е той, до победа

РЕД2-

Лоша е думата РЕД. Зад нея се крият безброй отговорности, задължения, изисквания. Налага съобразяване с правила, със съседи, с хорски капризи. Но – така или иначе – думата я има, а зад нея – всичко, което мразим. Или не харесваме. Или не желаем да знаем. Или просто казано:  Не го искаме. РЕДЪТ не ни е нужен. Това показваме всеки ден, доказваме го с всяка своя постъпка, била тя в дома, от чиито прозорци най-лесно пращаме навън онова, което се нарича отпадък. Или на етажната площадка, където с години стоят излишните ни мебели и апарати. Или на улицата, чиито тротоари считаме за наша територия и ги ползваме като такава. Или на пътното платно… или където и да е – в града, в селата, в зоните с вили, сред природата. За голямо наше съжаление РЕДЪТ е измислен от цивилизованите човешки общности и – пак за съжаление наше – именно те му се прекланят. Не и ние.